180° Circle
Брой 8 I Март 2026
Скъпи приятели,
В началото на 2026 г. сме щастливи да споделим с вас новoто издание на 180° Circle, което обръща поглед към процесите, които оформиха изминалия сезон и същевременно отваря перспектива към предстоящото.
Настоящият брой събира текстовете, създадени в рамките на CriticLab° 2025, част от 180° Community Lab° - нашата културно-образователна програма, посветена на критическото писане, осмислянето и диалога около независимата артистична сцена в София. CriticLab° продължава да функционира като платформа, в която нови гласове получават възможността да наблюдават отблизо и да размишляват върху различни артистични практики, да развиват собствен критически език и да публикуват своите гледни точки.
Радваме се да представим текстовете на Ния Георгиева, Боряна Савова, Юлия Холовченко, Мадлен Делeва, Андрея Гандева и Ив-Кристиян Ангелов. Чрез разнообразни похвати и индивидуалност текстовете им разсъждават върху пърформанси, формати и срещи в полето на съвременните изпълнителски изкуства - улавяйки едновременно непосредствеността на преживяването и дистанцията на анализа.
Паралелно с това вече гледаме към следващото издание на 180°. През октомври (9 - 16 октомври 2026) фестивалът продължава с 13-тото си издание, отново в изследване на колаборативни формати, споделено авторство и артистичен риск. Също така 2026 г. поставя началото на 180° SHUM - нов формат, посветен на експерименталната музика и звуковите практики, който разширява дългосрочния интерес на фестивала към слушането, звуковия експеримент и алтернативните начини на среща.
Тези развития за нас означават следване на една и съща линия - ангажимент към процеса преди продукта, към обмена преди крайните резултати и към насърчаването на общности, където мисленето, наблюдението, създаването, развитието и осмислянето могат да се случват заедно.
Благодарим ви, че четете, слушате и оставате свързани с нас. Очакваме с нетърпение да продължим заедно и през 2026 г.!
Сърдечни поздрави,
Екипът на 180°
Екип 3
от Ния Георгиева
Тази година през октомври се проведе 12-то издание на фестивала за независимо изкуство 180°. По време на фестивала артисти от различни дисциплини се събират в три екипа, за да работят заедно и чрез взаимодействието си да създадат нещо, което поотделно не биха могли. Темата на тазгодишния фестивал е PARAD-ISO - тема, която навява религиозни и утопични асоциации, но дава на участниците пълна свобода на интерпретация.
На 15-ти октомври третият и последен екип представи резултатите от колаборацията си в клуб ДОМ. ДОМ е от местата в София, където човек може да присъства на всичко: от четене на поезия до среща на активисти, филми, концерти или партита с електронна музика. Но със сигурност за първи път нещо подобно на представеното от екип 3.
В екипа участваха драматурга Маркус Петeр Теш (Германия), артистката и изследователка Слава Савова (България), която работи на пресечната точка между екологичната история и историята на медицината. Фокусът ѝ е върху водата, извличането на ресурси и отпадъците, както и върху преплитанията между природа, политика и здравеопазване, и Роберто Македа (Швейцария), който работи в сферите на експерименталното изкуство, електронната музика и клубната култура.
Тази вечер на дансингът в ДОМ има наредени кресла и столове, които бавно се запълват преди началото на представлението. В центъра на пространството има маса с микрофони и DJ оборудване. Артистите застават на определените си позиции. Те са заобиколени от публиката, а не отделени от нея. Дансинга, където уикендите кипи безкрайно движение, сега е изпълнен със статичност и уют.
Представянето започва.
Маркус Петер Теш и Слава Савова сядат зад микрофоните и подканват публиката да затвори очи и да се отпусне. Лесно, ако си на канапе. Трудно – ако си на стол за бар-плот.
Представлението е структурирано като подкаст интервю.
В неговата исценовка Маркус задава въпроси, а Слава отговаря с нежния си глас, който ни хваща за ръката и повежда съзнанията на присъстващите през историята на публични бани в България, функциите им, появата им и своевременното им изчезване. За намерени водоеми и публичните свади около тях. За въпроса на кого принадлежи водата.
Разговорът преминава от публичното към личното, когато Маркус сподели за своите преживявания в гей бани. За това как там е пробвал наркотици за първи път. За това как, след години, ледената вода на езеро в Берлин го е приветствала в обятията си, след почти фатална свръхдоза.
Тази лична изповед, поставена непосредствено след историческия преглед на Слава, свърза по радикален начин общественото (историята на баните) с най-интимното (преживяванията на тялото и зависимостите). Водата, първоначално исторически ресурс, се превърна в спасителен и изкупващ елемент в личната история.
Ключов елемент в разговора бе звуковата среда, създадена от музиканта Роберто Македа. Нежните звуци на капки, които разнасяха пространството, превърнаха пространството на ДОМ "пещера". Тази звукова скулптура беше повече от фон – тя предизвикваше усещане за влага, безвремие и уединение.
В крайна сметка, работата на Екип 3 бе мощна интерпретация на PARAD-ISO, не като единство, а като напрежение. Тя представи парадокса (PARAD) на една общностна култура (обществените бани, споделената вода), която е била изолирана (ISO) и изгубена във времето. Чрез формата на подкаст, публиката стана свидетел на колаборация, която не би могла да се случи поотделно: историческата дълбочина на Савова, театралната рамка на Теш и емоционалният пейзаж на Македа се сляха в едно потапящо преживяване.
Въпреки силното си концептуално ядро, представлението имаше моменти, в които избраната форма поставяше ограничения. Форматът „подкаст на живо“ е интригуващ, но не винаги функционира като сценичен инструмент. Статичността на двамата говорещи, съчетана с липсата на визуални или телесни действия създаваше усещане за дистанция в иначе интимно замисленото пространство. Част от зрителите изглеждаше да се колебаят между слушане и наблюдение, което подсказва, че формата не беше напълно адаптирана към живия контекст.
Ритъмът на разговора имаше няколко разтеглени сегмента, особено в историческата част, където детайлите за публичните бани рискуваха да натежат. Преминаването от общественото към личното - от архивната перспектива на Слава към куиър изповедта на Маркус - беше силно като контраст, но не напълно подготвено структурно. Рязкостта на този преход беше интересна, но би могло да е омекотена, за да подчертае нарастващото напрежение, а не да го остави да „прескочи“ от едната тема в другата.
Събитието на Екип 3 (Слава Савова, Маркус Петер Теш и Роберто Македа) се състоя на 15 октомври 2025 г в клуб ДОМ, като част от фестивал 180° - Лаборатория за иновативно изкуство
Ния Георгиева е философка и критическа авторка, базирана в София. Завършва философия в Берлин, където работи върху теми, свързани с етиката, справедливостта и моралните измерения на изкуствения интелект. В момента е магистър по културология в Софийския университет.
Интересите ѝ са насочени към философията, психоанализата, феминистката теория и културната критика. Работи на пресечната точка между теория и съвременни артистични практики, с фокус върху социалните и политическите измерения на културата. Говори свободно английски и немски език.
Полет с отворен край
от Андрея Гандева
Пътниците са се настанили удобно по местата си. Самолетът е особено широк и всички коментират колко много място има за краката им. Само с това знам, че ни очаква един необичаен полет.
Екипажът е готов за излитане. Крайната дестинация е загатната като PARAD-ISO. Може би сме се запътили към рая? И все пак, възможно ли е пътуването към рая да започва с инструкции за безопасност и акустично музикално изпълнение?
В рамките на фестивала 180° група млади артисти се събират за проекта CoLab° - пространство за експеримент и съвместно създаване. В продължение на няколко дни участниците работят в екип, за да направят пърформанс, който обединява техните лични артистични практики, перспективи и знания.
Завършекът на този процес се показва в пространството „Екипаж“, име, което вероятно е повлияло и за цялостната концепция на пърформанса, защото участниците в него са се превърнали в екипаж на самолет, а зрителите в пасажери. Още с започването на представлението и с метафоричното излитане си даваме сметка, че пътуването ще е по-важно от крайната дестинация.
Стюардесите на борда вършат работата си старателно. С премерени жестове, усмивки, а от време на време дори и танцувални поклащания, дамите информират пътниците за случващото се по време на полета - за покачващата се надморска височина, за местоположението на аварийните изходи. Показват как се поставят кислородни маски, а също така и раздават вода на пътниците, като през цялото време гледат и вършат работата си с премерена приветливост. Вижда се как някои от участниците са напълно потопени в ролите си – движат се с концентрацията на истински екипаж, докато други подхождат с лекота, намирайки забавление в абсурда на ситуацията, която непрекъснато се подхранва от музикалния акомпанимент на други двама члена на екипа, които не уверяват, че „всичко ще бъде наред“. Междувременно капитанът е и диджей – той управлява не толкова машината, колкото звуковия ритъм на случващото се.
А ритъмът се покачва, което естествено означава, че кулминацията е близо. В случая на този полет, който през цялото време се движи на ръба между комичното и абсурдното, няма нищо по-естествено от това да разберем, че скоро самолетът ще се разбие. Хаос обаче не настъпва, всички са наясно със съдбата си и я приемат съвсем спокойно. Самолетът катастрофира, а останките от „разбитита“ машина се превръщат в ново пространство за взаимодействие и цялостно представяне на идеята на фестивала, както и на останалите пърформанси от програмата - самото преживяване, процесът на споделяне и сътрудничество, се оказва по-силно и значимо от всяка предварително зададена дестинация.
Пърформансът и фестивалът 180° не дават готови отговори за това как функционира изкуството. Те създават поле за експериментиране, в което участниците и зрителите могат да си позволят да преосмислят установеното, така че перцепциите и очакванията им за краен резултат да бъдат завъртени на 180 градуса. В този контекст Parad-iso спира да бъде утопичен край и се превръща в място, в което грешки не съществуват, а обмена на опит се превръща в генератор на смисъл. Както и останалите проектите от фестивала показват, стойността на съвременната практика често се крие в отварянето на диалог, поставянето на въпроси и създаването на нови форми на комуникация. Важното не е да се достигне заключение, а да се започне разговор – и именно това търсене на начало прави преживяването значимо.
Проектът CoLab 2025 включваше изгряващите артисти Симона Ангелова (България), Росела Делвекио (Италия), Ирен Димитрова (България), Вероника Месинезе (Италия), Дакота Уейн (Швейцария) и Йеху Ша’ашуа-Дар (Швейцария), а ментор на проекта беше театралната режисьорка Ксения Раввина. Проектът се реализира в периода 11–17 октомври 2025 г. в Екипаж София, като част от фестивала 180° – Лаборатория за иновативно изкуство 2025.
Андрея Гандева е бакалавър по културология от СУ „Св. Климент Охридски“. През 2024 г. завършва магистърска програма „Модерно и съвременно изкуство“ в катедра „Изкуствознание“ на Националната художествена академия, където в момента е и докторант. От 2024г. е част от екипа на арт пространство КО-ОП и фестивала ФИГ.
Уязвимост - Пипилоти Рист
от Боряна Савова
Таймс скуерър, разположен на пресечката на „Бродуей“ и „Седмо авеню“ в Ню Йорк, е своеобразен център на консуматорската култура. Неговите небостъргачи са покрити почти изцяло от калейдескопична мозайка от ярки дигитални екрани. По техните повърхности, в различни мащаби, често се изписват логата на познати марки, показват се реклами за продукти, дрехи, коли, козметика и всякакви други идеи за лукс. Клишираните образи на рекламите изписват идеалите за живот, най-вече състоящи се от материални придобивки, обещаващи моментално щастие и чувство за успех.
През 2000 година това място е изглеждало почти по същия начин като днес. С разликата, че на един екран от наброяващите близо 200 вместо реклама минувачите вероятно с изненада са можели да забележат и комично-изкривеното лице на швейцарската художничка Пипилоти Рист в първата поява на дигиталното видео Open My Glade (Flatten) на Таймс Скуеър. В него самата Рист взаимодейства, или по-скоро се бори, с повърхността на екрана. Опитва се да избута невидимата преграда с ръце, притиска лицето си до нея, движи го по повърхността и размазва грима си по стъклото. Дигиталният образ изглежда сякаш иска да се освободи от това затворено клаустрофобично пространство, тясно дефинирано от външни сили. Вероятно хумористичните изкривени форми на женското лице са се различавали ярко от идеализираните образи на рекламите от останалите екрани и билборди. Видеото изглежда като протест, то е в ярко противопоставяне на своя оригинален контекст. Изненадата от натуралистичния образ на фона на корпоративните фантазии е достатъчна да извади всеки минувач по Таймс Скуеър от хипнозата на маркетинговите обещания.
Видеото Open My Glade (Flatten), придружено от други произведения на Пипилоти Рист, гостува за кратко в софийската галерия Credo Bonum. Цветните имерсивни инсталации на художничката, които вдъхновяват американския критик Питър Шилдал (Peter Schjeldahl, The New Yorker) да я опише като „евангелист на щастието“, не бяха сред гостуващите. Вместо това беше представена малка селекция от някои от най-значимите ѝ видео произведения през годините. Извадено от оригиналния си контекст видеото говори повече като експеримент с възприемането на човешката уязвимост, донякъде задавайки тон и за останалите видеоинсталации.
Pickelporno е алтернативен порно филм, а Blutclip разглежда процеса на менструацията като част от природата. В двете произведения голите тела изглеждат колосални спрямо гледната точка на камерата. Обективът тип „рибешко око“ имитира „скритата камера“, а близките кадри изглеждат експресионистки и абстрактни, представяйки частите на телата като сюрреалистични картини. По този начин голите тела, или по-скоро техните фрагментирани репрезентации, излизат извън обсега на конструирания поглед, който да ги обективизира и сексуализира, дори и в алтернативното порно. Цветовете са често преекспонирани, зелено и цикламено си сменят местата, гамите са пренаситени, добавяни са наслагвания на изображения, пикселизации и други дигитални гличове. Пипилоти Рист ни напомня за характера на своите алтернативни светове и инсталации, съществуващи на границата между физическия натурален реализъм и жизнерадостния дигиталнен кич.
„(Опрощения) Грешките на Пипилоти“ и I’m not the girl who misses much са по-ранни и имат малко по-различен подход. В тях основната техника за изразяване не се таи толкова в начина на заснемане, а в начина на обработка. Тук аудио-визуалното се забавя или забързва, ситуации се превъртат и повтарят, картините се замъгляват, понякога изострят, понякога си сменят цветовете, появяват се и дигиталните гличове. В „(Опрощения) Грешките на Пипилоти“ гласът прави множество лични признания, но не с шепнене, а с мегафон. Признанията почти звучат като протест, който се случва на улицата. Вероятно протестът е срещу липсата на откровеност у останалите. В I’m not the girl who misses much Пипилоти пее първите стихове на песента на Бийтълс Happiness Is a Warm Gun, но от първо лице. Тя сама описва произведението като екзорсизъм – повтаряйки си стиховете като мантра, тя влиза в транс, танцува и подскача, на забързан и забавен каданс. Тези две видеа непринудено разкриват на личните процеси и ритуали за оцеляване, които повечето хора имат, но рядко споделят.
Всички представени произведения показват някакъв аспект на човешката природа, който може да се разбира и като уязвимост или слабост. Пипилоти Рист не дава рецепти за справяне с тези „проблеми“, това би било равносилно на заобикаляне на човешкото. Откровеността, която тя влага в произведенията си, отваря възможност чрез тях да се разгледа уязвимостта като нещо неизбежно, натурално и позитивно. Тя би могла да се възприема и като вродено качество, което е всеобщо, човешко и споделено и което би могло да сближи хората, независимо колко различни са нашите индивидуални преживявания. Затова произведенията ѝ говорят на език, който е универсален.
The exhibition by Pipilotti Rist was part of DA! Fest 2025 and took place in Credo Bonum Gallery between 21 and 31 October 2025.
Боряна Савова е визуална артистка и авторка на критически текстове в областта на съвременното изкуство. Интересът ѝ към художествената критика се формира по време на обучението ѝ в магистърската програма „Изкуство и съвременност XX–XXI в.“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където в рамките на курса „Магистърско ателие“ пише рецензии и критически текстове за изложби и филми.
Преди това завършва специалност „Графика“ в Националната художествена академия и реализира няколко самостоятелни и групови изложби. В момента работи в неправителствена организация в сферата на културата.
А Just Dance: Trash
от Мадлен Делева
В танцовия пърформанс Just dance участват две жени, които успяват да внушат респект и сила още със своята поява на сцената. Редом до тях застана и мъж, изпълняващ съществена и функционална роля. Той поддържаше целия темпоритъм на пърформанса от началото до края. Впечатли ме това, че в самото начало мъжът имаше интеракция с нас и по този начин ни накара да се почувстваме като важна част от изпълнението. Обиколи цялата публика и я гледаше решително право в очите, сякаш ни подготвяше психически за това, което ни очаква. Със сигурност ние, зрителите, бяхме нужни там, за да се създаде необходимата атмосфера, а именно на боксов мач.
Не очаквах да вляза в залата и да видя, че сцената е издигната в средата, под формата на ринг. Още тогава почувствах, че една моя мечта се сбъдва, тъй като винаги съм искала да присъствам на подобно събитие. Всичко беше толкова реалистично, че за момент забравих, че присъствам на танцов пърформанс, а не на боксов мач. Имаше музика, викове, еуфория. Всички очаквахме с нетърпение да излязат звездите на нощта.
Появата им беше впечатляваща. Бяха потънали изцяло в своите персонажи и дори малко ме обзе страх от свирепия им характер. Започна ожесточен „бой“. Движенията на изпълнителките бяха изключително прецизни и в такт с фоновата музика. Личеше си, че зад всичко това стои много усърдна работа. Моментите за почивка между „рундовете“ бяха добре набелязани и докато те траеха обърнах внимание, че жените не излязоха от роля нито за миг.
По време на тези кратки почивки по стените се прожектираха „реклами“, които успяха да въздействат на публиката и това си пролича по реакциите им. В тези „рекламни паузи“ се забеляза и нещо, което е възможно да се види само на независима сцена като тази, и това е отразяването на политическата реалност. Тя беше представена по един много интересен и провокативен начин, а именно като се използваха играчки с формата на мъжки полов член. Бих казала, че това е много силна асоциация с факта, че властта е основно в ръцете на мъжкия пол, както в личен, така и в професионален план. На сцената тези жени се бореха с тази несправедливост до сетните си сили.
И точно чрез този „боксов мач“ се показа, че и жените също имат нужната сила, за да властват, а не само да стоят в сянката на „по-силния“ пол, който често решава конфликтите с насилие. Това се показа и в самия финал на изпълнението. Двете жени завършиха своя вдъхновяващ танц, като се обстрелваха с воден пистолет, отново с формата на пенис. Водата успя да изостри всичките ми сетива и да остави свеж поглед над случилото се.
Този танцов пърформанс едновременно ме и озадачи, и впечатли. Рядко ми допадат подобни изпълнения, тъй като в повечето случаи почти нищо не разбирам от тях. Но се замислих, че не е нужно да ги разбирам, а най-вече да ги усещам. А Just Dance: Trash успя да ми въздейства именно така и съм благодарна, че имах възможността да го гледам.
Държа да кажа, че всичко написано е моя лична гледна точка и как аз самата съм възприела това, което съм видяла.
„Just Dance: Trash“ на Марион Дърова и Яница Атанасова се състоя на 17 октомври 2025 г. в Топлоцентрала, като част от ACT Фестивал 2025.
Мадлен Делева е авторка и актриса, родена във Варна. Първите ѝ стъпки в сценичните изкуства са в театралната школа „Златното ключе“ с ръководител Сия Папазова, където развива интереса си към театъра и творческото писане. По време на обучението си представя свои поетични текстове в рамките на сценични проекти.
В момента изучава актьорско майсторство в Нов български университет, в класа на Марий Росен. Интересите ѝ са насочени към театъра, литературата и музиката, като работи с различни форми на изразяване и експериментира с писане и сценично присъствие.
Шедьовър за шест танцьори
от Ив-Кристиан Ангелов
„Шедьовър за шест танцьори“ представлява предизвикателство към самото понятие за шедьовър, преосмислящо танцовата традиция в търсене на свобода – както за тялото, така и за танца като изразно средство.
Първоначално реализирано като дуо от унгарските танцьори и хореографи Емеше Цухорка и Чаба Молнар (и представено в Топлоцентрала през 2021 г.) под заглавието „Шедьовър“, произведението попада в репертоара на интернационалния танцов колектив En-Knap през 2023 г. Създаден през 1993 г. от словенския хореограф Изток Ковач, En-Knap остава и днес единственият професионален ансамбъл за съвременен танц в Словения. Спектакълът събира водещите имена на словенската и унгарската танцова сцена в спектакъл, предизвикващ схващанията ни за възможностите на танца като изразно средство.
В основата си произведението е силно повлияно от Триадичния балет на Оскер Шлемер. Заченат в началото на първото десетилетие на 20-ти век, Триадичният балет се отличава с структурната подчиненост на числото 3 (3 действия, 3-ма танцьори, 12 танца, 18 костюма) и употребата на цветни, силно геометризирани костюми. Балетът на Шлемер, съчетаващ философски влияния от Ницше, Музил и Шьонберг, по-късно става представителен за театралната школа на Баухаус.
Като се отделя от строгата структура и геометризираните костюми, „Шедьовър за шест танцьори“ акцентира телесността на танцьора и спонтанността на танцовия израз. Изпълнителите излизат голи на сцената – геометричните форми са заменени от абстрактни цветни петна, нарисувани върху телата им, а ясната граница между отделните части е заличена чрез комични прекъсвания и удължавания на епизодите.
За разлика от Триадичния балет, костюмите представляват ежедневни обекти – дръжки, ветрила, постелки за йога, които преобразяват танцьорите в различни същества. Геометричността не е наложена от обекта върху танцьора, а се създава чрез употребата му в танца. Модернистичният фокус върху преразглеждането на традиционни форми и изразни средства тук е насочен към балета, водевила, джаз танците, физическите упражнения, авангардния танц. Наборът от културни препратки в произведението е неизброим, а самото то работи като алтернативна история на телесната култура на миналия век – разглобена, пародирана, но и преосмислена.
Сценографията е изключително проста, макар и динамична. Танцьорите са осветени от топла сценична светлина, чийто ъгъл се променя няколко пъти. Само в последната част на произведението, препращаща към „черното“ действие в Триадичния балет, светлината изстива. В балета на Шлемер последното действие създава мистично или фантастично настроение. В „Шедьовър за шест танцьора“ визуалните препратки са към войната и погребението - колоритът и хуморът на предишните части липсват.
Спектакълът не използва ясна наративна или друга рамка. Представлението започва с физически упражнения, изпълнени с високо темпо и в почти пълен синхрон (хореографията често се заиграва с излизане от ритъм на отделните танцьори) под съпровода на електронна музика. Отделните танцьори влизат и излизат от групата, с което нарушават както характерната за Триадичния балет механичност, така и класическата йерархия между солист и кордебалет.
Следващите епизоди са изпълнени или в тишина, подчертаваща перкусивността на танцовите движения, или на фона на музикални цитати от различни класики в балета, преосмислени от случващото се на сцената. Ефирността, чистотата и безтегловността на балетното майсторство се разрушават от употребата на провокативни костюми и дървени обувки сабо, които добавят не само хумористичен ефект към изпълнението на хореографията, но и подчертават синхрона на ансамбъла в груповите изпълнения.
Едно от големите достойнства на произведението е уловеният трансформативен потенциал на работата с реквизита. Болката, неудобствата, ранимостта, на която са подложени танцьорите, променя изцяло сценичното им присъствие. Тук не става дума само за въображението, което безкрайните трансформации засвидетелстват в хореографите, но и за потенциала на обекта да ни доведе до телесна другост. Не случайно официалната анотация на представлението започва с думите - „Тела без органи. Извинения отново, Дельоз“. В съприкосновението с обекта тялото има възможност да се освободи от самото себе си и своята предначертаност в традицията на танца. То става друго, намира нови опорни точки, центрове на тежест и употреби, променящи радикално самия танцуващ. Този потенциал е изследван чрез множеството преобличания, различни театрални, сюрреални и абсурдитски епизоди, които телата на танцьорите изпълняват.
Освободеността, произведена от множеството пародии в спектакъла, отива отвъд телата. Както една от изпълнителките – словенката Тина Хабън отбеляза в дискусията, произведението „дава на танца да живее свой собствен живот“ („It allows dance to live its own life“). „Шедьовър за шест танцьори“ не само сатиризира традиционния танцов език, като разкрива неговата бутафория и абсурдност, но и в същия жест успява да освободи танца от собствената му традиция. Голотата на телата, наивността на театрализацията, съприкосновението с предметите – всеки елемент дава възможност на тялото да бъде друго на своята танцова употреба и същевременно с това – истински танцуващо. Отчуждено от традицията, елегантността, ефирността, абсолютния контрол, изпълнението на танцьорите успява да отчужди и зрителя и да разкрие хумора, еротичността, фантастичността и чистата телесност, която хореографията би могла да прикрие в произведението.
„Шедьовър за шест танцьори“ показва, че шедьовърът е не само произведение със специфично творчески, формални или философски качества, а място, даващо възможност на човек да се освободи и да отиде отвъд себе си – независимо дали е изпълнител или зрител.
„Masterwork For Six Dancers“ на компания En Knap се състоя на 24 ноември 2025 г. на сцената Derida Stage, като част от Derida Dance Fest 2025 в София.
Ив-Кристиан Ангелов е автор, изследовател и звуков артист, базиран в София. Завършва българска филология и литературна теория в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, като публикува текстове върху травмата, писането като терапия и естетиката на тероризма.
От 2017 г. работи в полето на експерименталната и noise музика под псевдонима nqma nikoi, както и в различни колективни формации. Практиката му е насочена към екоакустиката, психогеографията, пърформанса и съвременното изкуство. Той е част от експерименталния колектив Maluk Ruchei, а негови проекти са представяни на форуми като Sofia Art Week, Sofia Underground и BUNA.
Клоуните на нашето време
от Юлия Холовченко
Ние сме на сцената всеки ден: в разговорите, в работата, в опитите да запазим собственото си равновесие. Клоунът е смешен не защото пада, а защото решава най-простите неща по най-сложния начин. Именно в това се разпознаваме.
Ние също често избираме сложност там, където можем просто да бъдем. Изразходваме огромни средства за психотерапевти, коучове, астролози, търсейки ключа към себе си. Въпреки това, може би този ключ отдавна е наблизо: в цирка, който сме свикнали да възприемаме като развлечение, а не като терапия.
Циркът е забравена форма на самопознание, място, където тялото, смехът и грешката стават част от лечението.
Клоунът като огледало на човека
Историята на клоунада е история на човешката природа. Първите шутове се появяват още в гробниците на Мемфис (2400 г. пр. н. е.) в Древен Египет. През Средновековието шутът при двора можел да каже истината на монарха, защото смехът винаги дава разрешение за искреност.
През XVIII–XIX век клоунада се превръща в самостоятелно изкуство. Джоузеф Грималди във Великобритания създава сценичния образ на бялолик клоун — ярък, гротесков, но дълбоко човечен. Във Франция Жан-Гаспар Дебюро създава Пиеро — тъжен поет в бяло, който мълчи, но говори повече от думите.
XX век донася cirque nouveau — новия цирк, който се отказва от животни и превръща представлението във философия на движението. Cirque du Soleil, основан през 1984 г. в Канада, превръща цирка в театър на емоциите. Там не дресират, там разказват за човека.
Днес клоунада вече не е само сцена, а част и от психотерапията. През 1990-те години в болници в Израел и Италия се появява клонотерапията, където смехът лекува тревогата. През 2011 г. научното списание The Lancet публикува мета-анализ на изследванията (Vagnoli L. et al., The Lancet, 2011), който потвърждава ефективността на този метод: смехът и играта намаляват страха пред медицински процедури и облекчават емоционалното състояние както на деца, така и на възрастни пациенти.
Психолозите обясняват, че всеки път, когато си спомняме миналото, мозъкът го създава наново. В нашето съзнание няма обективно „беше“ — има само нови интерпретации, зависещи от настоящия опит. Именно затова смехът, телесното действие, дори падането на клоуна имат терапевтичен ефект: те позволяват да се препише паметта не чрез болка, а чрез приемане.
Фестивал “Цирколюция” (Cirkolution), София, 2–5 октомври 2025 г.
Тази година се озовах на фестивала Cirkolution / Mini Art Fest 14 в София, България. Провежда се в Топлоцентрала — един от най-оживените центрове за съвременно изкуство на Балканите. Приеха артисти от повече от 12 държави, включително Франция, Чехия, Испания, Германия.
Това не е просто фестивал. Тук няма животни, няма фокуси, само хора, тяло, звук и движение. Съвременният цирк в „чистия“ си вид напомня лаборатория, където чрез пластичността на тялото се изследва човешката психика.
Остров на нестабилността
Пред Топлоцентрала има дървена платформа. Дъските се движат под краката, а под тях — камбанки, които звънят при всяка стъпка. Някой се смее, някой се нервира, защото е дошъл да подкрепи приятел, любим, колега, някой просто наблюдава с удивление. Навън е студено, вятърът разнася гласове. И всичко това напомня живота, който не се задържа на едно място.
Актьорите по време на представянето падат, борят се с равновесието, търсят начин да устоят. Първо хаос, после ритъм.
И внезапно разбираш: не е нужно да укротяваш нестабилността, може да я преживееш.
Ако не можеш да подредиш хаоса, систематизирай действията си.
И възприятието.
Гледах и виждах себе си. След принудителна релокация в друга страна аз също стоя на крехките дъски — между идентичностите, между езиците, между „беше“ и „е“. И този момент, сред камбанките и дъските, не беше просто изкуство за мен.
Беше напомняне: балансът не е състояние, той е процес.
„Трима мъже на нестабилната земя“ не е просто представление, а притча за психичното равновесие в свят, който постоянно променя правилата на играта.
Те падат, но се изправят.
Трима мъже на нестабилната земя — това сме всички ние, които всеки ден се опитваме да устоим, когато под краката не се клати сцена, а собствената идентичност.
Статус или неговата липса
На следващия ден посетих майсторски клас на Титания Хаус (Titania Chaos), актриса, психолог и клоунеса, работеща във Виена. Истинското й име е Татяна Петкова.
Тя говори просто и точно:
„Влез в несигурността.
Не се опитвай да бъдеш интересен, бъди заинтересован.
Бъди присъстващ в процеса.
Реагирай бързо.
Установявай връзка с публиката.“
Думите й звучаха не като инструкция, а като жизнен принцип.
Тя обясни понятието „статус“ в клоунада — това е йерархия, която актьорът създава, а после губи. Именно моментът на загуба на статуса предизвиква смях, защото се разпознаваме.
Може би затова това събитие така ми отзвучи. Аз също преживявам криза на статуса — нова страна, нови хора, нови смисли. И разбирам: когато спреш да държиш статуса, започваш да усещаш живота.
Клоунът като психотерапевт
Клоунада — това не е само изкуството на смеха.
Това е психотерапия без диван.
Когато актьорът пада на сцената, а публиката се смее, се случва нещо по-дълбоко. Зрителят се отпуска, защото вижда в клоуна себе си — този, който също понякога не успява, спъва се, но продължава.
„Смехът е най-краткото разстояние между двама души."
— Виктор Борге
Някога Зигмунд Фройд стана известен не само благодарение на идеите си, но и защото неговият племенник Едуард Бърнейс беше успешен PR-мениджър. Той умееше да „продава“ дори това, което хората още не разбираха. Може би именно затова психоанализата стана културен феномен, а не само наука.
След посещението на Цирколюция си помислих: може би съвременният цирк също се нуждае от своя Бърнейс? Или от цял екип пиар специалисти, които да обяснят, че циркът не е развлечение, а философия в действие.
Когато се връщах от фестивала, ми се стори, че излизам не от цирк, а от психотерапевтична сесия. В свят, където всичко се клати, където всеки се стреми към статус, успех, контрол, видях: може би единственият начин да останеш човек е да си позволиш да бъдеш клоун. Не забавен, а истински.
Защото клоунът не е този, който кара да се смеят.
Това е този, който вече престана да се страхува да бъде смешен.
Юлия Холовченко е комуникационен и общностен специалист, базирана в София. Работи като Community Manager във фондация Humans in the Loop, където развива стратегии за растеж и ангажираност в Източна Европа, региона MENA и Източна Африка. Фокусът ѝ е върху разказването на истории, създаването на събития и дигитални кампании, които свързват различни гледни точки и насърчават културния диалог.
Професионалният ѝ опит обединява дигитален маркетинг, управление на проекти и работа със съдържание, натрупан в международен контекст. Паралелно с това тя се интересува от съвременна култура, пърформанс и критическо писане, изследвайки ролята на комуникацията и наратива в споделените социални преживявания.
Проектът CriticLab е финансиран по Програма „Култура“ 2025 на Столична община.
Bulgarian 
English 
